Навигация: Новини Фенове История 70-те и след това

70-те и след това

Оценка на читателите: / 33
Слаба статияОтлична статия 
В началото на 70-те години активността на “жълточерните” затихва, може би главно заради неприемането на организационните размествания в спортния живот на Пловдив и появата на новото дружество Тракия на мястото на „Стария Ботев”. През цялото време на съществуването (до 1989) на административно наложеното наименование остават по трибуните възгласите „Ботев, само Ботев!”. Интересното е, че преди това привържениците наричали „Стария Ботев” отборът отпреди 1944 („по царско време”) и с носталгия твърдели, че едва ли ще се върне някогашното му очарование. Въпреки кризата с адаптацията по новото, точно през 70-те радикалната подкрепа се оформя отличително и се обособява в самостоятелна група, отделна от останалата част на ботевистката публика. Появява се англо-саксонски тип на поведение на стадиона – носят се шалчета на райе с клубните цветове и се пеят юнашки различни рефрени, заимствани от тогавашните дискотечни хитове. Остава обаче традицията най-върлите в подкрепата да стоят на източната трибуна и да влизат на клубния стадион през Вход 5, откъм улица „Варшава”. Припявало се главно на песни на Bony M и ABBA с преработен текст на футболна тема, а също популярно е било да се пее “Вървят ли двама” на Мария Нейкова от филма „Козия рог”. Известно е, че бащата и родата на певицата са били сред изявените стари привърженици на отбора и може би това е повлияло песента да се наложи и припознае като „наша, жълточерна”, освен, че има добре запомняща се мелодия. 
По същото време се ражда и една малка особеност, която често бива забравяна през годините – изписването на „жълточерен” (жълточерно, жълточерни) вместо граматически правилното жълто-черен, като начин да се покаже отликата от обичайното и ежедневното и да се натовари смислово като синоним на отбора, редом до популярното „канарчета”. 

Едва през 1979 г. привържениците на Ботев Пловдив започват да намират място в криминалните хроники. Тогава остава паметна битката им с левскари преди мач в Подуяне. Пътуващите привърженици, около 300 човека, са атакувани на “Лъвов мост” в столицата и така се възобновява отдавна забравената вражда по оста София-Пловдив. 
През 80-те години ботевистите правят исторически десанти на няколко пъти – 1400 човека в София (финал за Купата`81), 3000 в Кърджали (финал`84) и в Стара Загора на полуфинал за Купата през 1988 с Левски София – 8000 привърженици!!! На полуфинала в Зарата ботевистите са близо 80% от присъствуващите 10000 зрители на местния стадион “Локомотив”. След края на този злополучен за тях мач (2:3 в пороен дъжд), пловдивчани изливат гнева си като възпрепятстват за няколко часа движението на старозагорската гарата. Високият интерес към мачовете за Купата на страната, въпреки често неудобното време на провеждане в делнични дни (през социализма и събота е работен ден) има своето резонно обяснение. През онези години шампионатът е бил немислим за спечелване като запазена територия за “двата гранда” и единствено турнирните надпревари с тяхната пряка елиминация са давали шанс и надежди за възможни крайни успехи. Показателен е тогавашния веселяшки припев“Дайте ни, дайте ни Купата, дръжте си я групата!”. Да наречеш пренебрежително шампионата на България с простичкото „групата” е типичен пример за вечния сарказъм у ботевистите, нещо, което винаги ги е отличавало от другите и им е помагало често да преодоляват конюнктурните залитания на ежедневието.

На 30 септември 1981 г. е поставен рекорд по посещаемост на пловдивски стадион – 62 000 зрители за реванша от турнира за КНК срещу Барселона (1:0). Мачът е спечелен с гол на фамозния Георги Славков, човекът, който година по-късно ще докара до истински шок публиката, а няма да е пресилено да се каже, и обществения живот в Пловдив, след като преминава в редиците на ЦСКА. Причина за напускането му е открит конфликт с Динко Дерменджиев-Чико, старши треньор на отбора по това време. Напрежението между двете големи имена повлиява на публиката и за първи път тя е сериозно разделена – една част се застъпва за Чико и нарича Славков „предател”, а друга е на страната на Бенкса и за мнозина той си остава най-големия играч за всички времена.

Най-впечатляващи изстъпления в началото на 80-те години са безредиците на мачове в Пловдив срещу софийските Левски и Локомотив. През пролетта на 1980, длъжностните лица от футболната федерацията и гостуващият отбор на „сините” са изведени след мача на "Колежа" под прикритието на милиционерски камионетки. През 1982 година клубът е сурово наказан заради запалянковците си, които малко след кръстовището на "Източен" и "Богомил" атакуват автобуса на Локомотив София и счупено стъкло едва не убива играч от Илиянци. От съображения за сигурност на Ботев Пловдив му е забранено за известно време да играе на своя стад и отборът се мести на Голямата къща (стадион "Девети септември"), където по традиция жълточерната агитка заема втория етаж на южния сектор. Първоначално “шалчетата” се настанявали централно до самите разделителни ограждения с официалния блок и постепенно през годините се изместват все по на юг, като в крайна сметка се установяват трайно на позиция от таблото до югозападния стълб на осветлението. В първите години на 80-те, изявени вождове са Насо Червения, Любо Католика, Иво Гумената глава, Митьо Ушатия, Секата, Дългия Борю, Големия и Малкия Бизон. Други колоритни образи от тогавашната агитка са Бъбрека и Дисципа. В този период се ражда модата да се провесват големи знамена, „чаршафи” по 5-6 метра, от перилата на втория етаж на Голямата къща. Това става в резултат на появилата се тогава забрана да се внасят на стадиона знамена с колове, заради зачестилото използване на дръжките за батални цели. Популярен рефрен на агитката е песен на Лили Иванова от филма „Осъдени души”, текста по трибуните бил „Един отбор – любов за цял живот, една звезда гори за Тракия и ние сме верни синове на тоз отбор – най-великия в света”.
Сподели статията